Home

Обучителен материал за участници ІV

1 2 3 4


IV. ПОЛИТИКИ И УПРАВЛЕНИЕ НА ИНТЕРКУЛТУРАЛНИЯ ДИАЛОГ

1. Политиките като инструмент на социалната промяна

Политиката може да се разглежда както като система от идеологически възгледи за публичните отношения (политически идеологии), така и като технологии и подходи, коите служат за намаляването или преодоляването на определен социален проблем.
В този втори смисъл политиките имат за цел да идентифицират конфликтите и проблемите в обществото и да търсят и прилагат ефективни решения за тях. Тяхната цел е постигане на социална промяна по начин, който в демократичните общества води до социална справедливост и благополучие на всички членове на това общество.

За да служи на целите на промяната, конкретната политика се организира около пет основни компонента:
Мисия: Тя формулира ценностите, на които се основава възгледът за социалната промяна (напр. в този семинар ценноста, която се обсъжда е свързана с постигането на диалог и разбирателство между отделните етнически групи в България).
Визия: Тя описва конкретната картина на желаното бъдеще, когато заложената в политиката ценност ще бъде реализирана.
Анализ на сегашното състояние на проблема: Тъй като политиката цели решаването на конкретен социален проблем, тази част описва подробно и задълбочено начините, по които определени права или възможности за групи от обществото са ограничени или нарушени, като привежда конкретни доказателства за това чрез научни изследвания и статистически данни.
Тази част анализира също рисковете, които могат да се появят пред политиката в хода на промяната и ресурсите, които са на разположение за реализирането й.
Приоритети: Тъй като ресурсите обикновено са много по-малко от съществуващите проблеми, необходимо е да се направи избор за приоритетните части от проблема, с които да се започне промяната.
План за действие: Той организира в систематизирано описание конкретните стъпки, чрез които ще се достигне от сегашното състояние до картината на бъдещето (етапи, дейности, участници, отговорности, ресурси, резултати).

За да бъдат успешни и ефективни става важно политиките да се основават на научни доказателства, почерпани от съвременните научни обяснения за социалните и политически явления, от изучения и систематизиран опит в областта, в която се цели промяната. Смисълът е да се преодолеят такива страни на човешката природа като склонността към предразсъдъчно мислене и поставяне на личния интерес пред публичния.
Това е само един от начините за постигане на обективност при решаването на социалния проблем. Валидността, истинността се основава не на авторитетите на властта, а на авторитетите на научното знание и професионален опит.
Реализирането на политиките следва определен цикъл: избор на проиритет и планиране на конкретно действие – приложение на плана за действие и текущо оценяване – оценка на резултата – планиране на следващия приоритет за действие.
Това е идеалният вариант, тъй като приложението на политиката е изложено на различни непредвидени обстоятелства и често приоритетите или плана за действие се променят.

2. Влияние на човешкия фактор при формирането и реализирането на политиките

Публичните отношения притежават емоционална страна, която традиционно се пренебрегва при правенето на политиките, но е ключов елемент за доброто им реализиране. Наличието й се дължи на специфичния начин на функциониране на човешката природа, особено в контекста на отношенията в група. Като индивиди хората притежават различни интереси, ценности и вярвания, потребности, социални роли и отговорности, степен на власт да решават за всички в групата и т.н., различия, които могат да се разглеждат както като ресурс, така и като източник на конфликти в групата.
В хода на своето съществуване всяка група или общност непрекъснато е подложена на непредвидени и непредсказуеми събития, които застрашават добруването на части или на всички нейни членове. Тези събития предизвикват силна тревога, поради несигурността за бъдещето на групата, която те внасят като общо преживяване. Когато групата, общността или обществото са завладени от подобна силна тревога, умовете и действията на найните членове могат да изместят фокуса си от изпълнение на целите на политиката по посока на овладяване на тревогата у нейните членове.
Различните групи и лидери решават по различен начин проблемите, възникнали в резултат на появилата се тревога. Съществуват зрели и незрели начини за решаването й. Зрялото решаване на емоционалната тревога в групата се случва чрез отчитане на съществуването на тази тревога, обсъждане и управление на преживяванията на членовете на групата и поддържане на фокус върху целите на политиката и конкретните задачи по нея. Нужно е специално усилие за осмисляне на тревогата и генериране на решение за подходящите начини за преодоляването й. За да се случи това, лидерството в групите и общностите е необходимо да притежава чувствителност към тази страна от функционирането на групите и знания и умения за управлението им.

Незрелите начини за решаване на затрудненията от емоционален характер в групата обикновено целят да замаскират съществуването на емоционално затруднение в групата като го отричат, отлагат решаването му, излъчват външен или вътрешен враг, който измества истинския източник на конфликта, предлагат магически формули за бързо и лесно решение на проблема.
Така цялата енергия на групата се насочва към изработването на стратегия за маскиране на проблема. Това поражда политики, които вече не служат за решаване на социалните проблеми, с които общността се е заела, а за успокояване на тревогите или удовлетворяване на интересите на едни или други части от групата, но за сметка на благополучието на останалите.

 

Пример за подобно организирано усилие е политиката на изключване. Така под натиска на тревогата индивидите се фокусират върху определени различия помежду си, натоварват тези различия със смисъла на опасни за оцеляването на групата, излъчват малцинство, мобилизират усилията на мнозинството за борба с това различие чрез изключване или маргинализиране на малцинството.

Малцинствеността е злоупотреба с естествените различия между хората. Пораждането на малцинственост е патология на механизмите за изграждане и поддържане на груповата идентичност.
Злоупотребата може да се случва отвън, когато изключването става от страна на мнозинството (дискриминация, стигматизация, маргинализация, гетоизация, сегрегация, виктимизация, попечителство). Тя обаче може да се случва и отвътре, когато лидерството или членовете на малцинството на свой ред действат изключващо спрямо част от членовете си (държане в зависимост, затвореност, контрол, експлоатация).

Двата източника на злоупотреба често съществуват паралелно и са взаимосвързани. Част от тези процеси е т. нар. интернализирано потисничество, при което изключените индивиди приемат версията на изключващата група за достоверно и тя започва неусетно да определя изборите и поведенията им. Друго важно явление от този тип е структурната дискриминация, при която версията на изключващата група се фиксира в официалните правила за организация на публичните отношения (закони, административни процедури, административни структури и роли).

На този тип незрели защити на групата срещу тревогата за оцеляването й се противопоставя политиката на включване. Тя се основава на ценностите на равенство пред закона и равното третиране от страна на институциите. Тя гарантира правото на самоопределение на индивидите и групите в обществото. Усилието е да се осигурят условия за равен достъп до образователни, здравни и социални услуги, възможност за развитие и социално участие. Едно специално усилие е политиката на утвърждаващо действие (affirmative action), който се опитва да компенсира последиците от съществуващото изключване чрез реализирането на конкретни мерки за улесняване на достъпа за членовете на неприлилегированата група.
Важна част от действията по реализирането на този тип политики е отстояването на принципа на меритокрацията и премахването на привилегиите, които водят до процеси на изключване. В развитите демокрации важна стъпка в преодоляването на процесите на изключване в обществото са усилията за подобряване на отглеждането и възпитанието на новите членове на общността чрез възпитание в граждански ценности като толеранстност, зачитане и любопитство към различието.
Тъй като тенденциите за изключване са естествена част от функционирането на групите, необходимо е постоянно и системно усилие за разпознаване на този тип отклонения и тяхното лекуване, отстраняване и преодоляване.

 

 

3. Тревогите на днешното време

Анализът на фокусните групи очерта редица области на различие, тревога и напрежение като:
- Глобалност срещу Локалност
- Интеграция срещу Самобитност
- Традиционни срещу Модерни отношения в семейството
- Минало срещу Настояще
- Старо срещу Младо поколение
- Бългрско срещу Евопейско
- Нови технологии като заплаха и др.п.

Този вид напрежения отключват драматични тревоги в обществото и очаквания към членовете на отделните групи и общности да реагират бързо и гъвкаво на новите социални процеси и трансформации.
Натискът за бързо адаптиране и промяна е натиск върху идентитета на индивидите и групите. Идентичността е сравнително стабилна категория на ума, която определя границите на нашата представа за себе си.
Той съдържа нашите желания, очаквания и версии за себе си, както и възгледа, който важни в живота ни хора ни предлагат за нас самите.

В днешния свят хората все повече започват да принадлежат към много и различни по характер общности в сравнение с началото на миналия век например. Разнообразието се увеличава и може лесно да стане повод за излъчване на социални различия. Наличието на подобен натиск върху идентитета на индивидите може лесно да се канализира в познати и вече добре отиграни различия, каквито са етническите и културови различия.

4. Възгледи за регулиране на междуетническите отношения

Традиционно либерализмът се смята за най-добрата философска и политическа рамка за удържане и превенция на конфликти между общностите. Либералната икономика и политика организират съревнованието в обществото не между групи, а между автономни индивиди. В либералните общества социалното израстване е на принципа на меритокрацията (качества и заслуги), а не на патронажа (принадлежност към клан). Ето защо либералните общества са толерантни към различията и ги използват като ресурс за развитие, а не като повод за изключване и дискриминация.

Мултикултурализмът от своя страна е направление в моралната и политическа философия, което се стреми да съчетае съобразяването с общностните норми и стандарти със зачитането на универсалните либерални ценности на свободата и самоопределянето. Стремежът на мултикултурализма е да преодолее ограниченията на либерализма, и по-точно универсалистката нечувствителност към културната специфика на човешката идентичност.

Докато либерализмът разглежда хората като уникални индивиди, които са носители на универсални права, мултикултурализмът настоява, че те са и „носители на култура”, която е групово специфична. Следователно либералната политика на признаване на „равното достойнство”, която предполага универсална еднаквост (по силата на принадлежността на всички хора към един и същи вид) не е достатъчна.

Либералното разбиране за правата се основава върху идеята за равенство между гражданите независимо от техните различия по отношение на пол, раса, религия, социална и културна принадлежност. Съобразяването с тези особености се приема за основание за дискриминация или привилегии. Мултикултурализмът преобръща тази логика с твърдението, че тъкмо незачитането на особените идентичности е дискриминиращо и привилегироващо.
Мултикултурализмът настоява, че пълноценното вкючване предполага политика на различието, която признава уникалната идентичност както на индивида, така и на групата. Индивидуалността се разбира като плод на взаимодействие с другите, следователно признаването на индивдуалната идентичност предполага и признаване на условията за нейното съществуване, тоест на общностната идентичност.
Философията на мултикултурализма е сполучлива за разрешаване на дилемите на глобализиращия се свят, който поставя различни културни традиции в непосредствена близост и потенциален конфликт.
Една критика към него е, че той от своя страна отдава твърде голямо значение на културалните различия, с което стимулира мисленето през различия, а по-малко въвежда общите черти между общностите. Това от своя страна води до разединени общности, разкъсва социалните отношения и става инкубатор на екстремизъм и тероризъм.
Тази критика става особено валидна след 11 септември 2001г. Мощните вълни на миграция в Европа през последните 20 години поддържат напрежение между универсализма на либералния възглед с неговото очакване за равни права и свободи за всички свои членове и партикуларизма на национализма в националните държави, който предвижда изключване на привилегиите за всички, които не са техни членове.
Според някои аналитици това напрежение между двата възгледа цели да замаскира съществуването на сложни класови различия и разрастваща се пропаст между бедни и богати в резултат от влиянието на неолибералното преструктуриране на държавата и икономиката.
Така или иначе остава актуален въпросът какъв е минимумът от общи черти между различните членове на обществото, така че въпреки различията си, те да поддържат помежду си отношения на солидарност, равенство пред закона и равни възможности да останат лоялни към групата, към която принадлежат.

Социалната кохезия, като важна черта на доброто функциониране на общностите, придобива нов смисъл, различен от постиганете на еднаквост, характерна за универсализма на либералния възглед. Новата дефиниция за социална кохезия се свързва със способността на индивидите и групите да договарят тънката граница между обединяването и разделянето.